Раздумки от края на света


Премрежил очи под палещото екваториално слънце се мъчех да различа силуета на мъжа притаил се в мангровата гора отсреща. Лодкарят отказваше да се приближи повече от обсега на стрела изстреляна от лък. От „Първобитния остров” ни деляха не повече от сто метра и ситуацията ми се струваше абсурдна. В началото на 21 век се мъчеха да ме убедят в съществуването на племе отхвърлящо под каквато и да е форма модерния начин на живот. След немалко усилия да намеря някой да ме докара, за да се убедя в това, начинанието ми клонеше към провал. Водачът ми категорично отказваше да намали разстоянието до обекта на моето любопитството. За щастие приливът беше с мен и лодката с монотонна постоянност се приближаваше към острова. Обзе ме самодоволно чувство за предстоящ успех, което се изпари в мига щом мъжът се показа наполовина зад дървото, което ползваше за укритие. Чисто голото му тяло беше намазано с бяла боя с изключение на почерненото му лице. В лявата си ръка стискаше не дълго копие. Страшното беше в очите му. Имаше поглед на човек, за който цената на живота е равна на нула. Поведението му навяваше мисълта, че е готов да плати тази цена. Водачът ми преглътна шумно, нервно запали двигателя, за миг форсира лодката на глисаж и на пълен ход ни откара навътре в океана. Признавам, че изобщо не съжалих. С удоволствие преотстъпих изследването на първобитните местни нрави на антрополозите. В крайна сметка бях там за да се гмуркам. Намирах се в Тихия океан. В ляво, разстояние колкото цяла Европа ме делеше от Манила, в дясно - от Хавай. Намирах се на остров Яп. По средата на нищото. Толкова далеч от познатата ни цивилизация, че се е сторило много дори за мисионерите оставили хорицата обитаващи острова да се развият по техен си самобитен начин. Това обяснява защо легендите им нямат привкус на библейското учение опорочило толкава невинни души през вековете. За сметка на това в танците им витаят духове, огромни змии, и вероломни изкусителки. Писменост не познават. Попиташ ли ги как се е зародил света, те ти отговарят с красив и мистичен танц. Като едни диваци. Абсолютно неразбираемо освен за някой почитател на „Денсинг старс”. Хора с еднакви нрави и култура се разбират лесно. За мое щастие не бях съпроводен от подобен зрител, което ме принуди да ползвам услугите на бивш американски рейнджър завърнал се по родните си места с лош дъх и още по-лош английски. Дъхът донякъде се дължеше на постоянното дъвчене на betel nut - опияняващ навик присъщ на повечето народи от Тихоокеанския район и голяма част от Азия. Желанието ми да опитам се стопи щом научих, че зъбите ми ще се оцветят в червено за следващите три месеца. Алтернативата да се усмихвам в родината в червено, събуждащо несъстоятелни асоциации, не ме вдъхновяваше особено. Остана ми завистливо да наблюдавам как всички около мен вадят от сламени чантички плетени от жените им орехоподобни ядки, изстискват бяла кашица от варени корали в зелени листа, които прилежно завиват около ядките, след което, напъхват всичко това в устата си и след кратко дъвчене придобиват стъклен поглед. Дъвчат всички, от деца - до старци. Прибавете ширещият се алкохолизъм и ще разберете защо възрастни хора рядко се срещат наоколо. На Яп пиянството е проблем принудил вождовете да въведат специален алкохолен паспорт, без който не ти сервират пиене. Помислих, че и аз съм прекалил щом видях жена, облечена само със сламена поличка, да си пазарува прах за пране с долари в колониален магазин, след което да подкарва прашен пикап в неизвестна посока. В Яп уважават традициите. Всяка трета жена все е пременена така. Що се отнася до парите островните племена са постигнали две уникални икономически постижения. Успели са да въведат абсолютна частна собственост върху всичко обкръжаващо ги, включително плажовете, рифовете и дори подводния свят. Съществува сложна система за получаване на позволения дори за да спреш колата до пътя, прекосиш рехавата джунгла и стъпиш на плажа, за да се изкъпеш. Другото е наличието на каменни кръгове напомнящи воденични колела приети от векове за основно разплащателно средство на острова. До всяко село има stone bank, поредица от наредени камъни с размери от метър до огромни три метрови канари. Бащата води детето си и му разказва историята на фамилните камъни и какво стои зад тях като собственост. Така се запазва паметта. Ценността им се определя от факта, че материала за направата им произхожда от отдалечен на стотина мили остров, откъдето ги докарвали със салове рискувайки живота си. Такава каменна пара от Яп има пред националната банка на Канада в Отава.

На остров Яп съществува сложна кастова структура. Племената са водили дълги борби помежду си за надмощие и оцеляване. Впечатляващо е и половото разделение в бита.

Мъжете имат мъжка къща, висока, прохладна и отворена, на брега на океана, където се занимават с техните мъжки неща. Там те водят синовете си и ги учат да правят канута от цял дънер, да майсторят куки за риболов от черупки на костенурки, учат ги как да си построят къща и всичко, което има нужда да знае един млад мъж на остров Яп. Жените незнайно защо имат розова къща във вътрешността, не особено отворена, на не непременно проветриво място, където водят дъщерите си и ги учат на женските неща. Едно от основните, струва ми се е плетенето на споменатите горе чантички носени гордо от всеки мъж на острова и съдържащи вероятно най ценното им притежание - betel nuts. Звучи сексистки, но е чиста истина. В една от мъжките къщи попитах големия вожд Томане прелюбодействат ли? Хитро присвил очи през смях той ми каза, че това е неизбежно. За да избегнат съпътстващия справедлив гняв на жените си имат железен закон. Ако законната жена набие любовницата получаваш право да се разведеш...Жените не допускали да отворят такава златна възможност и всички живеели мирно и щастливо. Така е и така ще бъде.

Американците, които възприемат тази зона като тяхна икономическа и политическа даденост подържат финансово острова чрез ежегодни финансови инжекции разпределяни по мистериозна схема от племенните вождове. Материалния свят бавно завладява честните сърца. Подобно на шарените мъниста на първите колонизатори, магазини с цветни стоки пълнят съзнанието. Асфалтови шосета разсичат джунглата. Бензинови пари се носят от пърпорещите лодки на рибарите. Това обаче не приемат пуристите от съседния остров, не дирещи нищо от благата на цивилизацията. Те искат живота, какъвто винаги е бил. Без училища, коли и бързи връзки. Колко ли ще издържат? Покоя им досега е нарушаван само веднъж - по време на японската окупация. Те се държали толкова зле с местното население, че заслужили вечната му омраза. Водачът ми разказа за баща си, който щом видел японски турист се приближавал и почвал нещо да му шепти в ухото на родния му език, който помнел от войната. И тогава японеца започвал да плаче от срам и унижение. Остатъци от това време ръждясват по изтърбушените писти под формата на оръдия и самолети. Те също са собственост на някого, и да те заведат да ги видиш е предшествано от преговори и договорки. Така, без да бързат, живеят хората от Яп. Ще ги залее ли пресметливата злина на нашия свят. Ще заличи ли легендите и нравите? Вероятно да. Дано бъдат щастливи дотогава.


Няма да пиша за случващото се под водата около острова. Ще оставя снимките да ви отведат сами в това приключение.

За финал, ако ви интересува, света се е зародил на двеста мили северно от Яп на остров обитаван от духове. Незнайно кога той е потънал на десетина метра под водата, а местните гребат с канута до там, за да ловят риба. Знам го, защото бях.

EN|BG