Father

Само йогите и лудите имат спомени от епичната битка поставила начало на живота им, разразила се измежду триста милиона сперматозоида. Победителя живее във всеки от нас като носител на закодираната история на бащите преди нас. В емоционален план багажа му е оскъден. Спомените липсват. Остава на нас в отредения ни отрязък от време чрез собствените ни възприятия и действия да допълним историята докато предадем щафетата на тези след нас. Децата на свой ред ще преминат през цикъла на любовта, омразата и евентуалната прошката. Така нишката на човека се преде с малки прекъсвания от както свят светува.

 

Ще направя опит да ви развия малко от моето кълбенце прежда в търсене на неща поучителни и занимателни. Семейните разкази за тези преди мен са сякаш излезли из под перото на Маркес, със сложни, трудно разбираеми взаимовръзки и зависимости, често предизвикващи спотаена прозявка у слушателя. Вярвам, ще се обединим около твърдението, че не това е целта на настоящото издание, затова ще карам по същество.

 

Имам двама бащи. Единия беше леко мистичен чужденец, който в ранните ми години присъстваше спорадично, и в крехкото детско съзнание бе основно проводник на колички Matchbox. Не знам ще ме разберат ли отрасналите в шареното изобилие на свободния пазар по-млади читатели, но притежанието на миниатюрен модел Citroen DS в началото на седемдесетте години бе голямо имане за едно дете. Баща ми бе човек студен, но изключително чаровен и макар да бях до него в края на живота му през 1990 година, никога не успяхме да осъществим бащино - синовни отношения, такива, каквито си ги представям днес, толкава години по-късно в очакване на собственото ми дете. Майка ми го бе напуснала в едно с удобствата и свободата на Женевския им дом и се бе завърнала в България при семейството си, през 1966 бременна с мен. На снимките от тогава петгодишният ми брат Мартин я държи за ръката, не изглеждайки никак доволен от това развитие на събитията. Дори днес, не схващам точните причини за действието й, макар да имам известна подсъзнателна яснота неподлежаща на изказване. Ясно помня упреците ни с брат ни през годините на съзряване и възмъжаване, стоически приемани с примиренческа усмивка от мама.

Патерналния образ в съзнанието ми е този на пастрока ми, човек чувствителен и мек, с който майка ми свърза живота си в периода на зараждането на спомените ми. Той беше мъжът в къщата и вярвам ни обичаше мен и брат ми, въпреки съпротивата на суровата ми баба, която казваше – „Те си имат баща”. Беше човек артистичен и ерудиран, душа на всяка компания, изключителен готвач. От него се научих да подготвям продуктите, с които ще готвя върху вестник, навик особено удобен, макар мразен и презиран от майка ми. Носеше панталони рипсено кадифе и удобни обувки с дебели гумени подметки, каквито нася аз днес. Той откри за мен прелестите на Созопол, с който съм толкова свързан. Там благодарение на него прекарвах ежегодните си летни ваканции в игри и щастлива свобода. Имахме дом на брега на морето, където за мен бе родният ми дом. Домът на щастието. Когато се прибирах в периода на кестените в мрачната, есенна София, за да захвана уроците в свръх дисциплинираното руско училище, без приятели и другари спомените от игрите със созополските деца ме крепяха до следващия юни. Втория ми баща изчезна от живота ми в средата на осемдесетте години, когато вече търсех късмета си в чужбина. Отношенията му с майка ми, някога цветни и наситени, бяха изсъхнали и напукали подобно на картина на стар майстор покрита с фин прах. Години по късно, когато се завърнах на свой ред на родна земя, реших, че ако отидеш там, където нявга си бил щастлив, то това чувство ще се повтори отново. Оказах се прав в съжденията си. Построих си нов, мой собствен дом в Созопол, в чийто дувар вградих каменна плоча с гравиран надпис на латински - „Hic habitat felicitas”. Докато човъркам в миниатюрната градинка от вътрешната страна на оградата често дочувам не особено удачните интерпретации на значението на изписаното от преминаващите туристически тълпи. Потърсете го в носителят на модерното знание – Google, натиснете върху изображения и се усмихнете.

Как да е, вярвам почвате да разбирате защо в началото ви предупредих за житейската ми каша и прозевките. Изписах горното, за да ви помогна да схванете предстоящото. Следват малко призраци от миналото, витаещи в пожълтяващите документи:

 

„Качиха се на колата и потеглиха. Минаха през ж.к. Младост и пред ХМС се върнаха на бул. Ленин. Продължиха по последния, бул.Руски, Толбухин, П.Евтимий, Ангел Кънчев, Н.Рилски и спряха колата в близост да ул. Гаврил Генов. Тримата слязоха от колата и продължиха по ул. Н.Рилски, бул. Витоша и влязоха в магазин Рила – мъжка конфекция в 14.25 часа. Тук обекта пробва мъжки костюм, и купи един. В 15.15 часа излязоха от магазина, като обекта носеше голям плик в който беше купеният костюм. Тримата отидоха до колата. Качиха се в нея и потеглиха по ул. Н.Рилски, Г.Генов, Аспарух, Раковски и спряха на улица Янко Забунов. Обекта слезе заедно със сина си и отидоха до касата на Операта в 15.25 часа. Тук обекта купи два билета за Риголето за 5.11.1985 г.от 19.00 часа, след което се върнаха при колата”....и т.н., и т.н., и т.н., към двеста страници, два пръста дебели. Обектът е баща ми, синът-аз. Извадката е от досието, в което той е разработван с окраска „шпионство” под псевдоним „Кореспондент” чак докато се спомина. По време на кратките му и редки визити в България е следен от невидими духове оставили бездушни животоописания на механични действия от преди три десетилетия. Как да не съм им благодарен с цялата сила на стокхолмския ми комплекс за върнатите спомени? Като мазни петна от дъното на съзнанието, докато пиша тези редове, изплуват арии, бледо зеленикавия плат на костюма, който още тогава можех да преценя е с отвратителна кройка. Историята за мен е комична, вероятно поради факта, че не съм физически потърпевш за разлика от мой близки приятели. Бях решил да завъртя цялото повествование около тези разкази за нарушаване на знаци, крадливо подслушани разговори и купени от ЦУМ коаксиални кабели. Търсих дълго това досие в купищата архивни документи останали след кончината на майка ми, докато накрая ги открих гнусливо скатани в най тъмното място. Оранжеви папки. Една, две, три, четири. С равномерния й почерк, без трепване четях - „ Държавна сигурност - Майкъл Голдсмит”, „Държавна сигурност - Анна Заимова”... а??? „Клавдия”? Не знаех, че в кратките мигове на просветление между постоянно променяните от страхливците правила е открила и преснела собственото си досие. Щом го разлистих разбрах защо не ми е споделила, омерзена от доносите за нея от най близките й хора. Псевдонима на разработката бе особено одиозен- „Горгона”. Майка му стара, таман ми станаха симпатични. Тогава за късмет попаднах на един лист с нещо написано от нея за нас с брат ми през 1989 година, за чието съществуване също не предполагах. Послание от дълбините на забравата. Беше толкова трогателно. Развълнува ме и реших да го споделя с вас. Тъй като се отнася за нашите имена, едвам се въздържах да не го допиша с описанието на Медуза Горгона, вкаменителка, така прекрасно нарисувана от Караваджо. Въздържах се. Ето ви текста, за да схванете шегата:

 

                                                                Имена.

 

„Мартин. Кръстен си на военен трибун преди християнството. Служил в Амиен. Било зима. Един гол просек пред градските врати протегнал към него ръка за милостиня. Мартин разсекал със сабята си военния си плащ и го разделил с просека. Казват, че през същата нощ Христос самият се появил пред войника обвит в платното. Много черкви са посветени на този светец. Изобразен е на 100 франковите швейцарски банкноти. В Запада Европа го празнуват на 11-и ноември – денят на Свети Мартин – на този ден се коли петел – във Франция гъска, - яде се и се пие. Обичащите виното го тачат като техен пазител. Това станало ето защо: 11-и ноември бил празникът на Бакхус преди християнството, наричали го Виналия. След като моралистите християни  прокудили Бакхус обсебили празника му и го посветили на Свети Мартин. Бедния наш щедър трибун бил объркан в народната памет и приел съмнителната част от славата му на бога на виното. Бакхус е красив младеж с тъмни очи и златни къдрици, обвит с бръшлян облечен в пурпурна дреха в мирно време, или в пантерова кожа през война. Мартин, ако някога отидем заедно в Рим и влезем заедно във вила Боргезе ще видиш Бакхусовата статуя с пантерата в краката му. Ако някога отидем заедно във Фрайбург ще отидем в катедралата на Свети Мартин. Ако някой ден пак сме някъде заедно непременно ще чуем камбаните на някоя черква, която слави името на щедрия и благородния.

 

Михаил, кръстен си на военен ангел, генерал, архангел водач и принц на небесните войски, които Бог натоварил да изпъдят от райските висини разбунтуваните ангели. До него бил Габриел, принц на огъня и гърма, дух на истината, носител пред Бога на човешките молитви. Казват, че седемте духове стоят пред Божия трон – пръв между тях е твоят светец. И тъй: Михаил, Гарваил, Ламаил, Рафаил, Захарий, Анаил и Орифил. Твоят ден е на 29-и септември в Западна Европа, у нас го празнуват на 8 ноември.

Образът му е на висок, рус мъж със строго изражение. Облечен е в бяло и е въоръжен с копие и щит срещу дракона или държи везни, с които мери доброто и злото в човешките души.

                До вас, горди деца аз съм доста посредствена: староримско, патрицианско родово име и толкова. Родоначалниците се отличавали с висок морал, в последствие децата им доста се поразвалили. Клаудиа е по звучно от Клавдия заради многото гласни. *

                Такива са нашите имена. Баща ви също се казва Михаил и прилича на името си. Очите му бяха още-по сини, когато беше млад, косите много руси, а изражението беше строго, хладно. Усмихваше се рядко, но когато решаваше да го стори блясваха красиви, бели, равни зъби. Тези редки дирижирани усмивки му придаваха чар. Той знаеше това и ги пестеше за да бъде неочакван и поразителен. Бореше се срещу много дракони. Беше точен и справедлив. Мисля, че ме обичаше. Така каза, когато се разделихме: никой няма да те обича, тъй силно както аз.

                *1989,20 февруари. Днес Блага Димитрова ми надписа последната си книга бъркайки името ми с Корнелия. Намирам в тази грешка безкористност, в усета и избора - харесва ми това име на жените от рода Корнелиус. Ако бях се казвала Корнелия преди 22 века и бих била дъщеря на П. Корнелиус Сципион, то дядо ви щеше да е разрушил Картаген, а вие щяхте да бъдете трибуни реформатори и демократи. Нещо което се заплаща скъпо през всички времена.”

 

                Как ли щеше де се забавлява Клавдия при мисълта за ъпгрейда на името й от сценаристите на Държавна сигурност, превърнали я от обикновена патрицианка в Горгона - безсмъртно и ужасяващо старогръцко божество.

               

За да не се оплакват редакторите, че пиша основно за мама, а не за бащите, ще ви споделя най съкровения си детски спомен свързан с бащинството. На шест години с червена, твърда ученическа чанта на гръб, здраво стиснал ръката на втория ми баща прекрачвам прага на училището, струващо ми се страшно и за пръв път така разкъсващо лишаващо ме от любимите ми хора.

И за финал, защото съм любител на нравоученията, ще си позволя да отправя няколко съвета към по- младите:

 

Не правете деца самоцелно.

Не правете деца, ако не сте уверени в партньора ви.

Не правете деца млади, когато не ви е до тях и нямате какво да им дадете.

Не правете деца, ако нямате време да се занимавате с тях.

Не правете деца, ако травмите от миналото ви са непоправими.

Правете деца.

 

EN|BG