ЕДНА ЛЮБОВ НА КАПРИ

 

 

 


Мисля, че винаги ще се връщам с трепет на Капри, тъй като бях влюбен и по младежки безгрижен, когато за първи път зърнах острова на хоризонта. През онази късна есен навсякъде ухаеше на жасмин, а цветята, като цветни петна, смекчаваха наглед бруталните скалисти брегове рязко гмуркащи се в лазура на Теренско море. От тогава изтече много време. Животът бе добър към мен и ми позволи през годините да посещавам не веднъж мястото на някогашното ми щастие. Капри първоначално недоверчиво, а после с пълни шепи ми разкриваше тайните на множеството други омагьосани от красотата му преди мен. Продължавам да си задавам все същите въпроси: има ли нещо случайно в притегателната сила на този остров омаяла толкова хора през вековете? За добро или за зло са успели да му се отплатят, като чрез личностите и делата си са допринесли за днешната му надминалата всякаква мярка популярност? Нямам отговор, но продължавам да бродя.

Историята на император Тиберий и вила Юпитер.

Макар и споменат от античните гърци, Капри навлиза зряло в историята по време на Октавиан (по късно император Август), който очарован го придобива от Неаполитанците в замяна на съседния остров Иския. Влечението му се предава на доведения му син Тиберий, който изживява на Капри в доброволно изгнание последните единадесет години от живота си до смъртта си през 37 с.х. Той, както и редица други, спестява на острова самия акт на смъртта, тъй както се щади любим: Тиберий умира във вилата на Лукул в Мизенум при едно от внезапните си пътувания по италианското крайбрежие. Разказите на Тацит и Светоний за разгулния живот на римския император на острова са терзали нощите на не една невинна душа през вековете. На върха на северния край уместно кръстен връх Тиберий и до днес стои като паметник на римската архитектура от първи век Вила Юпитер (Villa Jovis) една от дванадесетте подобни, построени от него на Капри.

Изпитваш известно чувство на превъзходство и задоволство, както при постигането на нещо значително, при гледката на оредяващата нишка превъзбудени туристи, отказващи се от изкачването на 334 метровата скала. Премествайки приведен крак пред крак под палещото слънце неминуемо се терзаеш от въпроса: как по дяволите се е движил седемдесет годишния Тиберий по тези чукари? И колко ли голям е бил страхът, подтикнал го да се усамоти с шепа верни жреци, астрономи и гадатели на това място, толкова отдалечено от центъра Рим, тогава център на цивилизования свят? Дългото изкачване се отплаща с изумителен празник за очите и с още много въпроси, потъващи в мрака на изминалите столетия. Скалите сякаш нашепват забравени диалози от тук, от точно това място.

- Цезарю-империята те очаква да я спасиш. Пак. Върни се в Рим! Управлява ли се света с димни сигнали от тази гола скала? - мълвят сенаторите.

- Значи сте тук с нечисти намерения и желаете ми злото. Огледайте се, отворете очи за обкръжаващата ви красота. Дошли сте от това ли да ме лишите? Или бягайте от живота? - отговаря самотния старец.

Гледате отвесната скала, в чиято основа почти неразличими се разбиват вълните и сякаш виждате летящите тела на сенаторите блъснати в забравата от германските гвардейци на императора. И сякаш и днес звучат замиращите им викове. „Скокът на Тиберий” - така именуват мястото потомците.

 

Поредица от запазени стъпала отвеждат малко по-долу към забележителната панорама на Везувий и неаполитанския залив, където от изток на запад, сякаш за опровержение на гравитацията, се простира площадка - Ambulatio с дължина 92 метра, или точно една шестнадесета от римската миля, на която Тиберий се е упражнявал според силите си и правилата на тогавашната римска хигиена.

Навярно от тук се е взирал на изток, вдигайки поглед от писмата на Пилат Понтийски с титла „Приятел на Цезар”, в които той му описвал събитията около разпятието на Христос и свръхестествените знаци, разчетени от жреците като заплаха за света от новата ерес, набираща мощ в Юдея. В това е бил частично прав,тъй като не след дълго последвал залеза на познатата до тогава цивилизация. Успял ли е верният гадател Теризий, както толкова пъти до тогава, да повдигне булото на неизвестното, сред спокойствието на Вила Юпитер, пред отегчения господар на света? Възможно е. Притеснен от отношението на Пилат към евреите, Тибирий го вика при себе си. Тази среща никога не се състояла. Пилат плува с кораб към императора, когато до него достига вестта за смъртта му.

Истината за това какво се е случвало наистина на Капри в тази епоха винаги ще занимава големите умове на своето време. Но на фона на чувството за вечност, което внушава островът, смисълът, на този въпрос постепенно избледнява незаменен в съзнанието за все по-обхватната любов към него.

Следващите столетия са видими из острова чрез руините, изграждани и разрушавани последователно от Сарацински пирати, Нормандски племена и маври. Кралете на Анжу и Арагон, испанският двор и всякакви сили на деня оспорват правата си над скалата. В епогея на Отоманската империя през 1535г. турският адмирал Хайредин наречен, Барбароса, превзел Капри и построил стоящата до днес крепост носеща неговото име. Само след три години той поставил Венецианската република на колене след като разбил флота й, командван от генуезеца Андреа Дориа. Но това е друго море и друга история.

Историята на Аксел Мунте и Вила Сан Микеле.

Разпространената идилична представа за Италия в средата на 19 век вероятно подтиква още младия швед Аксел Мунте да посети Капри през 1876 година. Колко ли далечен се е струвал полъха от стремежа за независимост на българите на хиляди километри източно от там? Забележителна е лекарската му кариера в Париж и Рим, но сърцето му постоянно го тегли към Капри, където се връща винаги щом може. Отколешната му мечта да притежава свой дом на острова се осъществява през 1896 с построяването на Вила Сан Микеле, в която щастливо заживява, делейки времето си между разкопки на имперското му минало и лекуването на местното население, което му се отплаща с любов и уважение. Мунте преживява на острова четиридесет години и допринася най-много за известността му през новата история. Връзката си със средиземноморския бисер описва в книгата си„Легенда за Сан Микеле”, продадена в милиони копия на множество езици включително и на български.

 

Както и къщата на Малапарте, пред която ще мина след малко, Мунте строи Вила Сан Микеле без архитект, с помощта на верния местен строител - маестро Никола. И понеже това днес звучи еретично ще оставя аргументите на самия автор с кратък цитат от книгата му:

„Най-добрият начин за изграждане на къщата е тя да се руши и да се започва отново, докато окото не подскаже, че всичко е наред. Очите разбират много повече от архитектура, отколкото книгите. Окото е непогрешимо, стига да се осланяш на собственото си зрение, а не на чуждото.”

Верността на горните думи се усеща навсякъде по време на разходката из музея, в който е превърната днес къщата на Мунте, който за негово щастие не е познавал нашите майстори. Докато минаваш покрай античните статуи, фрески и предмети естетично разположени из сводестите стаи, лоджии и галерии, и после под перголата на една от най хубавите градини сътворени от простосмъртен приемаш с лекота неговата философия. Гранитният етруски сфинкс, подпрян на парапета в параклиса на Сан Микеле, където го е поставил Мунте преди повече от век, винаги ще се взира с неизменна наслада в една от най-величествените гледки откриващи се от острова.

През есента на 1897 г. под лозницата е седял току-що излязлият от затвора за хомосексуална развратност Оскар Уайлд, придружен от неговия приятел лорд Дъглас. За да бъдеш видян в тяхната компания се е изисквала немалка смелост, но Аксел Мунте е стоял високо над представата за морал на онази епоха. Цветът на европейската аристокрация задължително минавал през вилата по време на италианските си пътувания посещавайки принцеса Виктория- бъдещата кралица на Швеция, също влюбена в острова и личния й лекар, доктор Мунте, отношенията с когото, твърдят, преминавали ограниченията на Хипократовата клетва. Недалеч, но много по ниско в „Марина пикола” през 1906-1913 г. живее Максим Горки обкръжен от постоянно весели революционери и последователи.

 

Сам Ленин ги посещава два пъти, вероятно по негов навик с разни инструкции. През шестдесетте години благодарните може би, че не е решил да разбунтува и тях каприанци му издигат мраморен паметник досами вилата на стоманения магнат Алфред Круп производител на прочутите оръдия, с чиято помощ се поставя начало на Първата световна война, сложила край на Австро-унгарската и на Руските империи, колониализма, и на мечтите за Велика България и заложила основите за следващата Втора световна война. Трудностите на пътуването по това време за вече болния Мунте ще му попречат да се върне на острова и така ще ги разделят завинаги. Смъртта ще застигне в Стокхолм 92 годишния лекар, който носел билет за Капри в джоба си. Според завещанието му Вила Сан Микеле става собственост на шведската държава, с цел спомагане на културните връзки с Италия. Със същата цел десет години по-късно през 1957 умиращият от рак в римска клиника Курцио Малапарте ще завещае своята къща на Китайския народ и неговите артисти. Всяка прилика е случайна, нали?

Историята на Курцио Малапарте и неговата вила на нос Масуло.

В края на живота си звездата на Малапарте грее с пълна сила на италианското небе. Писател, войник, политик, режисьор и актьор, животът му сякаш е въплъщение на националната история с нейните възходи, въжделения и страдания през тежките години от първата половина на 20-ти век. С правото на свободния дух той прегръща множество политически, литературни и социални философии, и буди възхита и омраза в протежение на краткия си живот. През петдесетте години,тежко болен, той намира топъл прием в Китай причината за наглед странното завещание на къщата.

„Каза Малапарте” е вероятно една от най вдъхновяващите къщи на света. Построена е от гения на един неспокоен дух сред самотата на островните скали. За първи път разбрах за нея в периода между първото и второто ми посещение на острова от една книжка подарък от брат ми, който бе открил прилика между нос Масуло, на който е построена къщата и един друг нос на няколко километра южно от Созопол, върху който предстоеше строежа на собствената ми къща. Днес приликата между двата носа е все така осезаема, но липсва при къщите за мое съжаление. Собственият ми дух се оказа слаб спрямо тези на Мунте и Малапарте и не намери сили да претвори чуждите архитектурни идеи според собствените ми душевни въжделения.

 

На повече от сто години датират първите опити за регулиране застрояването на острова. 1922 е годината през която италианския  парламент приема „Закон за опазване на природните красоти” последван от специални нормативи за Капри, така че през 1938, когато Малапарте купува тридесетина декара земя, включващи нос Масуло, строежът на нови сгради на острова е бил почти невъзможен. Тук изиграва роля известността на писателя и неизбежните му контакти във фашистката партия, което му осигурява строително разрешение. Малапарте възлага проекта на небезизвестния архитект Адалберто Либера. Строежът започват с неговите планове поредните местни строители-майстор Адолфо Амитрано и неговите синове. Резултатът, видим четири години по-късно, след трудностите на безпаричието и постоянните липси на строителни материали, поради осакатяващата Европа война, няма почти нищо общо с идеите на Либера. Малапарте построява на Капри своя мавзолей, този на самотния, романтичния и бунтовен интелект.

В книгата си „Кожата” Малапарте описва посещението на къщата от фелдмаршал Ромел малко преди битката при Ел Аламейн. Войнът го запитва дали той е строителят, на което писателят отговаря, че е купил носа заедно с къщата, след което, посочвайки с драматичен жест, Сорентинския полуостров, далечната синева на Амалфитанското крайбрежие и околните скали добавил: - „Аз сътворих пейзажа”. След няколко години победителите на Ромел- Уинстън Чърчил и Дуайт Айзенхауер ще проведат една от многото си срещи по време на войната недалеч от „Каза Малапарте” в друга забележителна сграда на острова, проектирана от изключителния Корбюзие.

Самите архитекти при едно допитване за най-значителното архитектурно произведение в Италия за периода 1928-1979 поставят на първо място къщата на Малапарте, чийто автор всъщност е писателят.

Един от честите посетители на къщата е писателят Алберто Моравия, по чиято книга е адаптиран филмовия сценарий на най значителния филм, сниман на острова. През 1963г. Жан-Люк Годар исползва къщата на Малапарте за една от ключовите сцени във филма си „Презрението”, с тогава безсрамно младите и красиви Бриджит Бардо и Мишел Пиколи в главните роли. Мартин Скорсезе нарича филма „романтичен и истински трагичен”. Филм за всички мъже, неразбиращи защо с компромисното си поведение са загубили любовта на жената до тях.

 

 Впрочем, хората на изкуството винаги са търсили вдъхновение на Капри. Сред тях са Фьодор Шаляпин, в чийто мощен глас, може да се долови вечно скитащото се из скалистия бряг ехо. Дебюси се вдъхновява тук за някой от произведенията си. Звуци, които нежно се прокрадват с южния вятър.

И така, когато един ден приближавате Капри помислете за историята на двете планини и седловината между тях, белязани от всичките тези хора, между които трима мъже на своето време и техните къщи обвити в неувяхващата легенда за най-очарователния от всички острови.

Посвещавам с безкрайна обич на майка ми Клавдия.

 

 

EN|BG