CHRISTINA

I.


13 Септември 1962г.
Пристанището в Галац беше притихнало под септемврийското слънце. Товаренето приключваше. Равномерно разпределени в трюмовете и твиндеците лежаха 911 тона ценен дървен материал - трупи и панели от вековните Карпатски гори. Оставаше да се напълнят под налягане баластните цистерни и здраво да се привърже товарът със стоманени въжета, за да може корабът да поеме пътя към Италия. Капитанът беше доволен от екипажа, който очевидно си разбираше от работата. Самият той бе стъпил за първи път на борда на кораба преди няколко дни. Беше ги прекарал във взаимно опознаване. Баща му, рибар от малък гръцки остров, от дете му беше внушил, че морският съд, от който зависи живота ти, няма начин да не носи душа. Капитанът вярваше и до ден днешен в притчите на баща си и това го правеше добър моряк. Скоро щяха да потеглят, а той  имаше цяло море пред себе си, за да се сприятели с кораба и неговия екипаж.
Хоризонтът беше спокоен. Корабът с лекота цепеше вълните, предизвикани от слабия южен вятър. Цялото небе бе изпълнено с прелетни птици, подгонени от северното застудяване. Черна магистрала в синевата, сочеща на юг - към вечното лято. Via Pontica - спасителната миграция на хвъркатите откакто свят светува. На капитана не му беше до птички. Погледът му беше насочен към Босфора, който щеше да го изведе в по гостоприемното море. Не обичаше Черно море. Тук всичко беше непредвидимо. Вятърът и вълните сменяха настроенията си като невротична гимназистка. Много пъти бе наблюдавал как за броени часове северните фронтове превръщаха в яростни бури тези тъмни води. Не и по време на това пътуване. Не и сега. Утре след обяд ще зърне турския бряг и скорошното му завръщане вкъщи ставаше все по-осезаемо. Топлият есенен вятър галеше наболата му брада. Под краката му монотонно боботеше старият двигател. Всичко беше на мястото си. Време беше за вечеря. Нищо не предвещаваше предстоящата трагедия.


14 септември 1962г.  5.30ч.
Силното клатене събуди капитана. Вълните ритмично се стоварваха върху десния борд на старото корито. Северният вятър със свистене си прокрадваше път между дървените трупи на палубата, следваше пътя си из коридорите на кораба и след весело завихряне продължаваше безспирния си полет. Буря. С неохота се измъкна от топлата койка. Бързият поглед, който хвърли през илюминатора потвърди опасенията му. Трескаво се облече и се запъти към капитанския мостик. Валеше ситен дъжд. Морето през нощта се беше разбунило и вълнението наближаваше шест бала. Корабът бе преживял много бури за петдесет години служба. Беше построен преди половин век през 1912 г. от германци в корабостроителницата в Шчечин. Здравата стоманена конструкция се задвижваше от един парен двигател с мощност 400 конски сили, захранван от два цилиндрични котела. Беше неголям. Шейсет и един метра дълъг, девет широк. Водоизместимостта му беше всичко 632 тона. Но бе построен добре, във време, когато все още материалите не носеха печата на компромиса, а майсторството на строителите ги караше да се гордеят със всеки кораб, подобно на художник с изкуството си. През годините  бе командван от много хора. До войната беше сменил четирима германски, а след 1947 г. трима гръцки корабособственика. Шест пъти бе сменял името си, докато напишат с бяла боя сегашното -„CHRISTINA”. Нежното женско име някак отиваше на силуета на коаба и всички го наричаха посто Кристина. Капитанът чувстваше, че може да й се довери. Макар и стара беше стабилна и не даваше повод за безпокойство. Ще се справят. Постоянно, с всяка вълна се приближаваха към целта. Към осем на смяна застъпиха старшият механик Панайотис Христофору и инженерът по двигателите Масталудис. Минаха да се обадят на капитана, който беше забил поглед в морската карта, изчислявайки местоположението на кораба, и потънаха в жегата на машинното отделение. Боцманът Паллис здраво стискаше щурвала, опитвайки се да поддържа курса на юг, въпреки силното клатене. Капитанът вдигна доволен погледа си. Намираха се в български води на около 7 мили от фара на Шабла. Още няколко часа и можеха да потърсят завет зад нос Калиакра, защитени от напорите на северния вятър. Корабът поддържаше стабилно обичайните седем възела. В този момент за част от секундата опитът на капитана му подсказа, че нещо не е наред. Вълната беше накренила кораба силно на дясно. Мигът сякаш замръзна и секундите течаха необичайно бавно. Наклонена с около петнайсетина градуса „CHRISTINA” не се изправи. Капитанът стоеше затаил дъх. Нещо се беше случило. Нещо, което в тази буря, не вещаеше нищо добро.

Петнайсетчленният екипаж не беше вчерашен. Калени от морето всички почувстваха неизправноста. Долу в машинното отделение старшият механик Христофору инстинктивно отбеляза накреняването и, опасявайки се от разместване на товара, се впусна към вратата на стария склад за въглища, която се намираше на около 40 сантиметра от пода на машинното. През нея беше най-прекият път към твиндеците и трюмовете. Това помещение не се ползваше често и се наложи двамата с Масталудис да напрегнал всичките си сили, за да завъртят клеясалата ръчка. В момента, в който тя поддаде, през процепа със страшна сила нахлу морска вода. Вратата зейна, бутвайки двамата мъже в страни. Пода на машинното бързо почна да се пълни. Като преодоля напора й Христофору се вмъкна в помещението на склада. Не му трябваше много време, за да открие причината. Вдясно на тавана, граничещ с коридора, през парче разшита ламарина дълго два-три метра обилно навлизаше морска вода, която пълнеше склада и оттам заливаше машинното отделение. Бързо се върна обратно и с надежда задейства осушителните помпи. Няколко минути мълчаливо наблюдаваше действието им, за да се убеди, че количеството вливаща се вода значително надвишава изпомпаната. Пода на помещението вече беше пълно до коленете. Бяха загубени. Паниката го стисна за гърлото, карайки сърцето му да забие лудо в гърдите. Край. Корабът беше дотук. Трябва да се спасяват. Бързо се запъти към мостика, за да докладва лошата вест на капитана, който веднага подаде сигнал за тревога на екипажа. Напрежението се четеше по лицата. Капитанът заповяда на старшия механик да слезе и да продължи да изпомпва водата. В главата на Христофору мислите се преследваха хаотично. Една от тях беше особено натрапчива. В момента, в който студената морска вода залее котлите, съществува потенциална опасност  от взрив. Паниката винаги е била лош съветник. Трябваше спешно да се предприеме нещо. Старши механикът, придружен от двама моряка, бързо слезе в машинното и пристъпи към спиране на двигателя. Това беше фаталното решение - измежду цял низ от грешки, което обрече кораба на гибел. Горелките на котлите загаснаха, двигателят забави движението си, работи още около минута и накрая с глухо прокашляне буталата завинаги спряха своя ход. Всички напуснаха трескаво машинното и се качиха на палубата. Вратата към коридора остана отворена. През нея морската вода безпрепятствено продължаваше да запълва помещението.
В същото време капитанът безуспешно пробваше да излъчи по радиостанцията сигнала за опасност. Корабите с тонаж под 850 не бяха задължени да имат радист на борда. Капитанът се беше оплел в непривичната за него техника. В този момент той осъзна каква грешка е спирането на двигателя. Електрическото напрежение беше паднало и беше преврърнало радиостанцията в ненужна вещ. Очевидно и батериите не бяха добре заредени. Годините на кораба си казваха думата. Оставаше още един шанс. Мобилната радиостанция с ръчно задвижване, която излъчваше автоматично вледеняващия за всички моряци сигнал SOS. Активира я, след което с ужас се замисли, че аварийната техника няма обратна връзка и няма начин да разбере дали сигналът е прихванат. Надеждата за евентуални спасители беше нереално крехка. Дали има друг кораб наблизо в тази буря? Сигналът достатъчно силен ли е, за да бъде прихванат от брега? Въпроси без отговор. Но имаше нещо по важно. Съдбата на екипажа и тази на CHRISTINA и товара й. Всичко се бе развило с шеметна бързина. Действията на екипажа от момента на появата на крена до спирането на горелките и падането на напрежението се бяха развили в рамките на броени минути.
Капитанът заповяда да се изхвърли товарът от десния борд в морето, за да се уравновеси и олекоти кораба. Моряците трескаво започнаха да освобождават трупите и да ги бутат извън борда. Не след дълго голяма част от дясната палуба бе чиста. От клатенето не ставаше ясно дали това е дало резултат. Измежду облаците проблесна слънчев лъч. Надеждата озари лицата на екипажа. Щяха да се измъкнат. В този момент стихията отново тласна кораба надясно. С трясък се скъсаха останалите въжета, крепящи трупите от лявата страна на палубата и те се изсипаха върху освободеното пространство. Десетки дървета с грохот се срутиха от триметрова височина върху палубата и се катурнаха към железния страничен парапет на десния борд. Изглеждаше, че той ще поддаде и всичко ще се срине в морето. Като по чудо никой не пострада. Капитанът крещеше да продължават да избутват всичко в морето. Стараеше се да окуражава екипажа. Уверяваше ги, че товарът ще плува и няма да позволи на старата гемия да потъне веднага. Казваше им, че имат време и спасителите са на път. Гласът му не бе уверен. Пък и момчетата не бяха вчерашни. Всички изпитваха чувство на обреченост. Време беше да мислят за себе си. Беше състояние, в което масовата паника замъглява съзнанието, оставяйки място за прибързаните, необмислени действия. Спасявайте се, всеки както може.  Боцманът Христос Паллис добре знаеше какво трябва да направи. Бързо се запъти към спасителния сал. Отгатнал намеренията му към него се присъедини помощник механикът Георгиос Кирякос. Капитанът безрезултатно им заповядваше да не пипат сала. Двамата срязаха с нож придържащите го въжетата и с едновременен напън успяха да го избутат в морето. В главите им се въртеше единствено мисълта за собственото оцеляване. Салът бе предназначен за 25 човека и  можеше да поеме целия екипаж. Корабът разполагаше и с две спасителни лодки, но състоянието им не беше добро. Никой не помнеше някой да ги е пускал на вода. От време на време моряците ги наклепваха обилно с боя в желанието си да минат час по скоро задължителните проверки и да се отправят на път. Ако двамата отплават със сала обричаха на гибел целия останал екипаж. Капитанът се провикна към стоящия наблизо Масталудис да спре безумците. В момента, в който той се запъти към тях, Христос насочи към него ножа, с който вече бе отрязал въжетата. Погледът му беше замъглен. Жестът красноречиво потвърждаваше решимостта му да доведе до край замисленото. Другите не го интересуваха. Масталудис отстъпи крачка назад и жално погледна капитана. Той продължаваше да ги моли да не вършат глупости. Беше късно. Подет от вълните салът започна да се отделя от „CHRISTINA”. В този момент изборът беше ясен. Или оставаш и се надяваш на чудо, или поемаш по този привидно съблазнителен път към спасението. Нервите на още двама не издържаха. Засили се и скочи в морето морякът Баллас. С няколко мощни движения той преплува до сала и остави Христос и Георгиос да го изтеглят от водата. Едновременно с него от кораба скочи и морякът Йоаннис Констондопулос. Хладната вода за миг го преряза. Той не беше добър плувец. Въртеше безрезултатно ръцете и главата си високо над водата. В очите му се четеше ужас. Пресипнало почна да моли за помощ. Високите вълни го мятаха като клечка. Няколко пъти се нагълта с вода. Задавен, кашляйки отчаяно се бореше за живота си. В този момент старшият механик Панайотис Христофору се затича към кърмата. Пътьом грабна закаченият за леерите спасителен пояс и заедно с него се хвърли сред вълните. Намеренията му явно не бяха да помогне на Йоаннис, а да доплува по-скоро до спасителния сал. Екипажът мълчаливо поглъщаше сцената с очи. Салът с тримата и носещият се по вълните моряк, ту се издигаха на нивото на очите, ту потъваха скрити от погледа. Не измина много време и всички изчезнаха от взора в далечината. Бог да спаси душите им. Изгубили присъствие на духа, четиримата поемаха пътя към своя спасител.

14 септември 1962г.  10.30ч.
Останалите на „CHRISTINA” с горчивина изпратиха с поглед единственото нещо, което със сигурност щеше да се крепи на повърхността през следващите няколко часа. Решиха за всеки случай да пуснат на вода лодката от десния борд. В постоянното свирепо клатене с трудност задвижиха механизмите на лодбалката. Лодката се спускаше към водата неравномерно, ту малко единия, ту другия край. При всеки удар на вълна тя с глух тътен се блъскаше в борда на кораба. Оставаше още около метър до водата, когато при един особено  свиреп тласък екипажът усети, че спасителната лодка ще се разлети на малки парчета. И това усещане се оказа основателно, защото след броени минути в нея отвсякъде започна да навлиза вода и тя бе набързо погълната от стихията, сред отчаяните възгласи на моряците. Сред обречените единствено капитанът проявяваше твърдост на характера и не пропускаше да окуражи мъжете около себе си. Без да се предава, той заповяда да спусканат втората лодка, закачена на левия борд. Като по чудо тя успя да се закрепи, плувайки досами кораба. След спирането на двигателя „CHRISTINA” бе оставена на морската стихия. Вълните, вятърът и течението я люшкаха в разни посоки. В този момент тя се бе завъртяла почти обратно на началния си курс и левият борд й се явяваше подветрен. Това създаваше относителен завет за спасителната лодка. Трима души влязоха в нея, за да изгребват водата, която нахлуваше, както през разсъхналата се обшивка, така и от дъжда. В това време други моряци започнаха да хвърлят в морето трупи и спасителни пояси, в случай че някой падне зад борда. Бурята не стихваше. Пет часа екипажът на „CHRISTINA” продължи да търси пътища към оцеляването. Напрежението и умората минаваха границата на човешките възможности. Започна да ги измества отчаянието. Алтернативата за  десетината човека да преодолеят делящите ги от брега 7-8 мили при тези метеорологични условия в разпадащата се под краката им лодка, не вещаеше нищо добро. Очакваха всеки момент „CHRISTINA” да загуби положителна плаваемост и да поеме към дъното. В този момент водата в машинното заливаше капака на цилиндрите на двигателя, кренът беше на лявата страна, а кърмата бе почти заляна от вълните. От време на време задната палуба се показваше високо над водата, сякаш обреченият кораб се съпротивляваше, опитвайки се за последно да се отърси от тази неканена гостенка - проникващата отвсякъде солена вода. Тъжна е смъртта на старата гемия.


14 септември 1962г.  14.45ч.
Първоначално решиха, че им се е сторило. В този момент на обзела ги апатия беше прекалено хубаво, за да е истина. Наистина ли виждат кораб в далечината? Секунда след това невярата им се замени с истерична радост. Прегръщаха се и целуваха, обикаляха безцелно из пълната до колене с вода спасителна лодка, рискувайки всеки момент да нарушат крехкото й равновесие. Да, спасението им се материализираше все по очевидно на хоризонта, сред вълните.  Италианският кораб „ADREA” беше уловил сигнала за бедствие, излъчен от потъващия кораб и се приближаваше, за да окаже помощ. Без да чака, капитанът нареди да всички да се качат в лодката и с корабните документи в едната ръка, прегърнал корабното куче с другата, последен напусна „CHRISTINA”. Стрелките на корабния часовник сочеха 15.30 часа. Щяха да минат четири самотни десетилетия в тъмнината преди човек отново да докосне нейната палуба.
 Още с качването си на „ADREA” гръцките моряци започнаха да излъчват сигнали до крайбрежните радиостанции, преминаващите наблизо кораби, спасителните служби и корабособствениците. Напътствани от капитана, се впуснаха в издирване на корабокрушенците на сала. Кръстосваха безрезултатно морето до свечеряване. Към 19.30 италианския кораб продължи пътя си към Истанбул, където остави оцелелите.
Чак в 23.50 български патрулен катер откри спасителния сал. На нето полумъртъв лежеше единственият оцелял, Баллас. По-късно, след като се възстанови в болница, той даде показания пред следствието. Оправда се с недоверието си към спасителните лодки, за да обоснове малодушието си. Разказа как пред очите му Христос Паллис и Георгиос Кирякос са загубили силите и живота си. Как един подир друг, неспособни да се съпротивляват били погълнати от жадното море, което ги покрило нежно с воден саван. За Констондопулос твърдеше, че не успял да доплува до сала и загинал скоро след като скочил във водата.
Никой не видя „CHRISTINA” да потъва.


II.


Четирийсет и една години по-късно с Владо се препичахме на мекото септемврийско слънце в едно варненско кафене, очаквайки среща с Илия Кръстев от института по Океанология. Той набираше ентусиасти, които да финансират експедиция за - както го беше кръстил – „водолазно обследване и идентифициране на потънал кораб на дълбочина 78 метра”.
В този период институтът представляваше тъжна гледка. Остатъците от миналата слава се търкаляха ръждясвайки по двора, а във вехтите кабинети служителите се топлеха с голи реотани подпрени на две тухли. Водолазното оборудване беше на границата да се превърне в музеен експонат и, както по-късно се оказа, беше опасно за живота. Виж, ентусиазмът на ветераните от времето на Кусто, които си бяха разделили секторите на дейност в института, си беше налице. На Илия Кръстев се беше паднала водолазната дейност, която той съвместяваше с обучението на любители гмуркачи в частна школа в курорта „Русалка”. Далеч съм от мисълта да обезличавам някогашните постижения на този динозавър от епохата на покоряването на подводния свят. Къде със знания, къде с късмет и най-вече със здравата подкрепа на плановата държава, Институтът по океанология, ръководен от поколението на Кръстев, е провел ред експерименти под водата през целия период от шейсетте чак до средата на деветдесетте години. Така през 1992 г. по време на една от тези експедиции за проучване шелфа на северното Черноморие, с локатор за страничен обзор на дъното е открит мистериозен кораб, който занимаваше мислите на Илия през онзи есенен следобед.
Разговорът не потръгна добре. Съдбата беше дарила и трима ни с чепати характери, внушаващи чувство за правота на всеки от нас. Кръстев имаше нужда от 15 000 евро и ръководна роля, включваща правото да определя метода на спускане. Ние смятахме, че използването на огромния и непредназначен за подобно начинание кораб на института „Академик„ е скъпа грешка, а да ни казва някой как да се гмуркаме беше абсурдно желание. Опонентът ни беше добър пример за закостеняло мислене и гледаше на Техническото гмуркане като на опасен каприз на непослушни деца. Разделихме се с уговорка Владо и Илия да си пишат по имейлите нещо за газовите смески и декомпресиите и скоро настъпи зимата.
Макар и разделени от огромно разстояние и начин на живот с Владо едновременно стигнахме до решението, че при така поставените условия не бихме участвали в приключението с „Академик„. Не малка роля изигра и вътрешната ни неувереност, че екипът на Илия Кръстев ще се справи със задачата. Междувременно той беше събрал необходимите средства от спонсори-водолази, които ние още не познавахме, и репортерката на БНТ Цвети Атанасова, която щеше да прави филм за експедицията. И така зареден с гориво, остаряла техника и въодушевен екипаж, корабът на института щеше да отплава от Варна в средата на следващото лято без нас.


Юни 2004г.
Три дни след потеглянето започнаха да се долавят първите тревожни сигнали за случващото се на „Академик„. Корабът не успявал да се позиционира над намиращите се 70 метра по-долу останки. Вълната и вятърт въртели закотвеният с носовата котва кораб на института наляво–надясно, докато учудващо, потъналият отдолу упорито си стоял на едно място, обезсмисляйки всички опити да бъде зърнат от също така мяткащия се от кърмата водолазен звънец. Като добавим вълната 2-3 бала и петте тона гориво, които поглъща дневно 1225 тонния „Академик„ моралът на борда падал главоломно на фона на очертаващия се провал. За целия период се извършват общо три опита за спускане с водолазния звънец до дъното, единият от които за малко да приключи фатално за Росен Желязков, който скоро се присъедини към малката ни група. При второто спускане със звънеца, който стига само до 65 метра, Росен се гмурка сред почти пълния мрак царящ на 78 метровото дъно, привързан с така наречената пъпна връв и целелицева маска, за да издирва нещо, което всъщност е на стотици метри оттам. Изведнъж дишането му станало затруднено и той с ужас осъзнал, че газът в недобре напълнените бутилки свършва, за което уведомява стоящата незнайно защо на интеркома лаборантка. Тя посреща новината със смайващия въпрос - „Кой се обажда?”. Всъщност какво би могла да каже? Росен изплувал на апнея делящите го от звънеца 13 метра и с последни сили смъква от лицето си маската, за да поеме спасителната глътка въздух. Този инцидент взривява и без това критичното равновесие на експедицията, създавайки голямо напрежение между Кръстев и неговите спонсори.
Междувременно с Владо гостувахме в прекрасната къща на нашия приятел и също така запален водолаз Владимир М. Живков в Каварна. Той бе открил недалеч перспективен обект на 50 метра дълбочина, който се оказа мистериозен 30-метров кораб, на който се спускахме два поредни дни. На третия вълнението на морето ни закотви на сушата и тримата се разходихме до естакадата на Шабла, където ясно помня как наблюдавахме с далекоглед намиращия се на петнайсетина мили от нас „Академик„ с чувството на деца, които не присъстват на най голямата забава през сезона. То продължи до шест и половина часа на другата сутрин, когато изневиделица ни се обади изчерпилият всичките си ресурси Илия Кръстев, с молба да се присъединим към тях и да се опитаме да се спуснем до тайнствения кораб. На фона на назряващия на борда бунт системата на гмуркане изведнъж беше загубила своето значение. Малко по-късно се появиха и мърморещите участници в авантюрата Росен Желязков и Жельо Бурилков, които демонстративно бяха напуснали „Академик„ с тяхното корабче сипейки огън и жупел по организаторите на техния провал. „Корабче” е подценяващо определение за всъщност доста сериозния рибарски съд, наскоро купен от Турция и вещо управляван от стария морски вълк - бай Иван. Седемнайсет метровия кораб незнайно защо си нямаше нормално име и всички го наричаха Таката. Така че в ранни зори на следващата сутрин след трескава мобилизация и стъкмяване на тон и половина екипировка, порехме вълните с Таката към все по видимия на хоризонта „Академик”. Времето за момента беше добро, въпреки видимите признаци за влошаване, така познати в разгара на лятото. Бе ясно, че е наложително да се бърза. Имахме вътрешна увереност в успеха до момента, в който на около две мили от мястото, капитанът на „Академик” обяви по радиостанцията, че във водата има водолази, затова се налага да изчакаме края на спускането и заповяда да не приближаваме повече. Така прекарахме следващите няколко часа, лъкатушейки се сред надигащите се вълни. Когато най-сетне получихме благословия да се приближим, вълнението приближаваше два бала. Планът ни беше да приложим един изпитан в такива случаи начин за действие, като тралим дъното с  двузъба котва, докато я закачим за останките под нас.  Успехът на подобно начинание зависи от представата за приблизителното разположение на търсения обект спрямо посоките на света. От предварителните данни бе ясно, че той лежи на дъното от запад на изток, което налагаше да дърпаме котвата перпендикулярно, т.е. от север на юг и обратно, докато постигнем желания резултат. Всичко това бе чудесно, докато не осъзнахме, че това е невъзможно поради изпречилия се на този маршрут, огромен на фона на Таката , – „Академик”. Следващите часове минаха в измъчени маневри между осеяните навред, при опитите да се локализира потъналият кораб, буйове. Свечеряваше се, а до този момент усилията ни бяха безрезултатни. Вълните ставаха все по впечатляващи и в цялата напрегната ситуация взехме решение да се оттеглим към Каварна. Неизказаното помежду ни желание да направим показно на нашата система за гмуркане трябваше да се отложи за по благоприятен момент. Потеглихме към брега и не след дълго научихме, че и групата от „Академик” вдига бяло знаме пред съпротивляващата се цел и поема пътя за Варна. На следващия ден се срещнахме с Цвети Атанасова и телевизионния й екип, които се клатушкаха и в буквалния, и в преносния смисъл.Бяха на ръба на отчаянието заради липсата на материал за телевизионен филм, за който бяха усвоили средства по разни програми. Дори обсъждаха вариант темата да бъде „как се проваля експедиция”. И така този етап приключи и скоро всички се пръснахме кой от къде е.
 

III.

Росен винаги е бил праволинейният локомотив на нашите експедиции. Трябва, еди-кога си и ще победим! С тези кратки, но ясни насоки той мобилизира двама ни с Владо, а щом и ние се размърдаме връщане назад няма. Вероятно в тази амалгама на характери и гледни точки е химията на нашите постижения. Често в конструктивно разногласие, от момента в който решим нещо, сме обречени на успех. Вероятно това ни е помогнало през последвалите тази история години да осъществим множество „премиери” на кораби, потънали на по голяма дълбочина.
И така, подтикнати от Росен да не живеем с пораженчески вкус в устата, в началото на октомри решихме да се върнем и да довършим започнатото. Поканихме нашия полски приятел и съмишленик Анджей Кручковски да се присъедини към новосформирания екип и ето ни отново в Каварна. Владо М.Живков бе любезен да ни приюти пак и скоро изящният му дом се превърна в туристическа спалня. В прилежащия склад се сушаха костюми, миксираха се газове, пишеха се таблици, компресорите и помпите весело бучаха сред обзелия ни ентусиазъм. Имахме късмет с времето. Уцелили бяхме разгара на циганското лято. Есенните краски смътно напомняха за края на лятото и временната отсрочка преди ноемврийското застудяване. Морската вода все още беше 17 градуса в повърхностния слой, което щеше да ни облекчи при задължителната дълга декомпресия. Този път морската стихия беше на наша страна. Отне ни към два часа време  да закачим потъналия кораб с котвата. На другия край на въжето стояха завързани големи буйове, които хвърлихме във водата. Не бе необходимо много време на течението да ги поеме и опъне като тетива на лък  стометровото въже.   Разчетът ни беше първия ден да позиционираме кораба под нас и да захванем спусковото въже, за да не губим време на следващия ден и да започнем спускането щом се озовем на мястото. Таката не беше от най-скоростните превозни средства и 17-те мили от Каварна й отнемаха по четири-пет часа в едната посока. Така че, тръгвайки в осем сутринта, след пет часа път и три часа тралене денят беше прилично напреднал. Слънцето бързо падаше към хоризонта. Трябваше да се вземе някакво решение. Гледката на напрегнатото въже и неизвестността за какво се е закачила котвата ни накара да се подготвим за спускане. Рискувахме да започнем всичко от начало на следващия ден, ако котвата се откачи и задрейфа по дъното. Ако искахме да започнем начисто се налагаше да слезем и да захванем със здрава верига потъналия кораб. Не след дълго Владо, Росен и моя милост се озовахме в тъмната вода.


22 Октомври 2004г.  16.30ч.
Следваме бялото въже, губещо се в тъмната бездна под нас. Това са моменти на отработени до автоматизъм движения и контролни мисли. Въздуха пуснат ли е? Надуй сухия костюм. Издайнически мехурчета от екипировката, които не би трябвало да са там? Пусни лампата. Добре ли е заредена? Надуй стабилизиращото крило. Още. Още. Изравни налягането в ушите. Пак. Издишай въздух през носа, за да изравниш налягането в маската. Поглед към другите, последван от кратко ОК. Цветовете се губят един след друг. Обкръжени сме от монохромност. На двадесетина метра под повърхността навлизаме в студения воден пласт. Температурата на водата за миг пада от седемнайсет на пет градуса. Около теб е самотно и само лампите на другарите напомнят за познатият ни свят. Някъде под нас предстои голямото приключение.
Очертанията са ясни и след още десетина метра спускане започват да се различават детайлите. Видимостта е над двайсет метра. Смайващо за черноморските ни разбирания. За щастие останките лежат на равен кил, което позволява от раз да се прецени, че постройката на кораба е типична за началото на двайсти век. Надстройката е по средата с хамбари на носа и на кърмата. Не е особено голям. Първото впечатление е за около седемдесет - осемдесет метра. Очевидно не е „Черния принц”.


IV.


Историята на „Черния принц” и как той се оказва край родните брегове.
Често ми задават въпроса има ли съкровища в Черно море. Винаги отговарям утвърдително. Да има, но съкровища исторически, свързани с изключително богатото минало на тази част на света. Корабоплаването в Черно море датира от праисторически времена, но достига апогея си при преселението и колонизацията на бреговете му от гърците, започнала още към края на IIIV в. пр. Хр. Преселници от бреговете на Мала Азия и редица други полиси на Елада основават градове като Аполония Понтика, Месембрия, Одесос, Томи на западния му бряг и Диоскурия и Фазис на източния. През следващите два века търговските им умения в комбинация с корабоплавателните ги правят шеметно богати. Достатъчно е да си припомним историята за Язон и Аргонавтите, чиято цел в преследване на Златното Руно е древният Фазис /днес известно като Поти /, за да осъзнаем колко централно място заема нашето море в древния свят. Язон бяга с Медея към Гърция през земите на днешна България.
За известен период родното ни море е център на света, когато Константинопол е най големия, богат и развит град на земята. Голяма част от продоволствието за изхранване на населението му под формата на жито и риба идва от гръцките колонии. Дървеният материал за строеж и отопление пътува по море от вековните Странджански гори. Местни майстори строят кораби и лодки. Хиляди съда обикалят крайбрежието, натоварени с най- различни товари. Някой кораби се осмеляват да прекосят морето, подтиквани от постоянството на теченията, изпускайки живителния бряг от взора си.
В края на ХIII в., връщайки се от двора на монголския император Кублай хан, Марко Поло прекосява Черно море на път за Константинопал. По късно в книгата си „Пътешествията на Марко Поло” той пише за Черно Море, че то е толкова познато, че е излишно да се описва, тъй като всички, които го посещават и плават по него всеки ден - венецианци, генуезци, граждани на Пиза и много други, добре знаят какво могат да намерят там. Италианци владеят морето през средновековието и част от западноевропейското възраждане. Черно море запада по време на Османската империя, когато се превръща във вътрешно море, а Проливите се затварят по политически причини. През целия период дотогава хиляди и хиляди курса са извършени в едно от най-негостоприемните морета, познати на човека. Море, в което ветровата вълна се надига за миг, принуждавайки моряците да се борят за оцеляване срещу стихията без почти никаква възможност за укритие. В Черно море има само пет острова -  всички в района на Созопол. Бреговете му са голи и малкото заливи рядко за защитени от преобладаващите ветрове. Самите кораби през тази епоха са крехки и подвластни единствено на волята на ветровете и мъжеството на екипажа. Железен екипаж в дървен корпус за разлика от днес, когато по-често срещаното е дървен екипаж в железен корпус. Вероятно голямо множество са корабокрушенията през вековете. Превозвали ли са нещо ценно? Мисля, по-скоро не. Този район на света е беден както сега, така и в античността. Какво можете да намерите в един съвременен потънал кораб освен потните кунки на капитана? Нищо. Защо да очаквате богати находки от отминалите епохи? Тук няма златото и скъпоценностите на латиноамериканските галеони, нито богатството на финия порцелан от Китайско море. Наистина един гръцки търговски кораб натоварен с 2000 амфори е безценен от археологическа гледна точка. Това е капсула на времето   подобна на Помпей, съдържаща много информация за бита на дедите ни. Но е ценност историческа и археологическа. За съжаление останките на такива кораби по бреговете са подложени на жестоко отношение от свирепите крайбрежни вълни и ветрове и на не по-щадящото отношение на безхаберните човеци в административно слабите ни и неуки държави. Единственото антично и дотогава непипнато корабокрушение недалеч от българския бряг бе открито от Робърт Балард през 2003 година при съвместна с Института по океанология експедиция. На борда на „Академик” откривателят на „Титаник” разполага с най-съвременна сонарна техника, чрез която дъното разкрива тайните си. Балард смята Черно море и слоя сероводород, съхраняващ органичната материя от гниене, за най-богатият музей на Замята. Колегите му от Института по океанология смятат Балард за иманяр и геофизичен американски шпионин. На следващата година Балард продължава изследвания си около Синоп в Турски води, а местните бандити тралят дъното около античния кораб, за да извадят някоя амфора, извършвайки непоправимо световно престъпление. Амфорите по същество са еквивалента на една днешна бутилка. Чудя се дали една бутилка след 2000 години ще се търгува срещу 1000 лева, колкото се иска за една изящно изваяна глинена амфора. Много пари за малко глина. Хората открай време се вълнуват от звъна на друг вид материя. Златото. Съкровища се търсят на съвсем друго място. Това място са архивите. Там един професионален търсач ще прекара седемдесет процента от времето си. В педантично ровене сред прашасали документи и свидетелства от изминали времена. И когато съдбата му се усмихне и той разполага с неопровержими факти, че някога някъде си е потънал тоз и тоз кораб, на борда, на който сред общия опис фигурират и точните цифри на богатствата, превозвани от него, му остава по лесното, да се впусне във физическо търсене на останките. Така през последните десетилетия са открити повечето ценности под водата. Такова търсене е работа тежка, неблагодарна и свързана с огромни разходи. Затова е важен и балансът на възможните разходи спрямо сумата на потенциалните приходи. Тази рационалност не е свойство на мечтателите и авантюристите и често в умовете и очите им блестят несъществуващи съкровища. Те са толкова запленени от възможността за бързо забогатяване, че загърбват очевидни противоречия и нелогизми. Типичен пример за това е легендата за „Черния принц”. Защо Черен е също един от множеството въпроси без отговор в обвиващата го легенда. През 1853 г. в Темза на вода е спусната фрегатата „Принц”. Няколко години по-късно той е един от множеството съдове, наети от английското правителство за превоз на войски, муниции и всякакви товари, подкрепящи експедиционния корпус по време на Кримската война 1853-1856 г. Сухите факти потвърждават, че „Принц” пристига пред Балаклава в Севастополския залив от Истанбул на 8 ноември 1854 г. На 13 ноември при рядко срещана по силата си буря в залива потъват 34 съда, сред които и „Принц”. Съществуващият опис на вещите на борда му в момента на потъването му включва всичко необходимо на войската за предстоящата зима като одеяла, шуби и вълнени чорапи и нито дума за някакви митични милиони злато за заплати на войниците. Как и защо през последващите корабокрушението години, та чак до ден днешен, легендата превърнала „Принц” в „Черния принц” и как на борда му се оказват огромни суми в стерлинги или рубли, историята мълчи. Самите англичани като рационални хора винаги са се отнасяли към тази история с леко презрение. Виж французи, италианци и норвежци до съветската революция неистово претърсват водата пред Балаклава. Легендата продължава с Ленин, който създал ЭПРОН (Экспедиция подводных работ особого назначения) - съществуваща и до днес специализирана военна част за подводни работи, за да извади несметните богатства на „Черния принц” в полза на революцията. След големи разходи и поредния неуспех щафетата е поета от японска компания, лидер по онова време в подводните работи. Поредно фиаско. Опитите продължават от вече 150 години до днешни дни, в които украинският президент Кучма дири следи от несъществуващите заплати на вече призрачните английски армии. Какво е открито досега? Една английска златна монета, една френска и две турски. Насрещните разходи сигурно вече надхвърлят реалните средства, похарчени за Кримската операция. Не стига всичко това, ами и ние българите решаваме да дадем своя принос за украсяване на  легендата. Но вместо да отиде и стремително да се впусне под вода, групата около лидерското поколение на управата на Института по океанология решава да пренесе кораба по близо до Варна. Вероятно за удобство. И така родният вариант на легендата е допълнен с теорията, в която силно повредения „Черен принц” е лекичко тласкан от черноморските течения много стотици мили и е намерил гибелта си някъде срещу Калиакра, сред костите на българските девици, хвърлили се от скалата, за да избегнат насилствено потурчване, и мистичните турски кораби, потопени от адмирал Ушаков. България е страна на легендите. Пленителни митове примесени с пивко Дионисиево вино сред нежните звуци на Орфеевата флейта. Реалността е привилегия на англичаните, които официално заявяват през 60-те години, че златото е разтоварено в Истанбул, основната им база по време на Кримската война. Ние нереално, почти невярващи на ушите си, бяхме уверявани от Илия Кръстев, че там под водата срещу Калиакра вероятно ни очакват, святкайки сред мрака, безценните съкровища на легендата.


V.


Това, което виждам нито като епоха, нито като товар отговаря на описанието. Вместо злато виждам товар от дървени трупи. Следвам Владо и Росен, които вече връзват със здрава верига спусковото въже за леерите на разтревожената руина. Моментът е прекрасен и му се наслаждавам, предвкусвайки очакващата ни през следващите дни авантюра. В този момент рутинно проверих манометъра и дълбокомера. Действителността рязко ме изтръгна от обкръжаващата ме романтика. Газовите смеси в двете бутилки от по петнайсет литра необичайно бързо намаляваха на 76 метра под водата. Водата над нас ни притискаше с девет атмосфери. Тук важеше с пълна сила принципът на сър Робърт Бойл, а именно, че „ако определено количество газ се държи при фиксирана температура, обемът и налягането му ще бъдат обратно пропорционални”. Тоест, когато единият параметър намалява, другият ще увеличава стойността си и обратното. Количеството въздух необходимото за дробовете ни  оставаше същото на дълбочина. Не може да намалее и обемът въздух в бутилките, които са компресирани под много пъти по-голямо от обкръжаващото ни налягане. Обикновено една водолазна бутилка се пълни до около 200 атмосфери. За сравнение помислете за гумите на автомобила,  напомпани само до 2. Една стандартна 12 литрова бутилка, нагнетена до 200 атмосфери съдържа в себе си 2400 литра въздух. Колкото горе-долу има в една телефонна будка. Това количество при любителското гмуркане до към 20 метра обикновено е достатъчно за едночасов престой под водата.  Газа в бутилките на гърба ни се свиваше по пътя до устата ни през редукторите за налагане на дихателите ни. Така до дробовете ни достигаше около 10% от наличния въздух. Разполагахме с двадесетина минути, докато го  изчерпаме целия. До тогава трябваше да сме се дигнали до 57 метра, където можехме да превключим на първата от трите бутилки, пълни с различен състав декомпресациони газове, закачени за страните ни. Предварително изрично се бяхме уговорили гмуркането да е кратко с едничка цел да осигурим за последващите спускания стабилна връзка между обекта на дъното и подмятаните от вълните буйове на повърхността. Въпреки това усещах желанието на другарите ми веднага да се хвърлят в проучване на останките, но настъпващата нощ и ритмичното подръпване на спусковото въже, вещаещо за прииждащата буря, ме накараха набързо да ги спеша със светлината на прожектора, припомняйки им, че е време да поемем обратния път. Дисциплинираното придържане към плана на гмуркане е задължително условие за сигурността на техническите водолази. С видимо съжаление в очите двамата ме последваха. Не след дълго правехме задължителните декомпресии на път за повърхността. Всеки от нас носи предварително подготвени ламинирани таблици, посочващи по минути колко време на каква дълбочина да прекара, за да се пребори успешно с плуващите в кръвта му мехурчета азот. Точно е сметнато колко минути след началото трябва да пристигнеш на определена дълбочина и на коя минута да я напуснеш, за да се издигнеш до следващата кота. Гледам таблиците и си мисля, че с този график напомням на ватман, но при закъснение няма да се сблъскам с недоволни пътници, а с озъбената смъртница. Такива весели мисли ме занимават през следващия час. Тогава още не ползвах сухи ръкавици и вкочанените ми пръсти с мъка ме одържаха за въжето. С облекчение преминах границата на термоклина около двадесетия метър. Температурата на водата до горе бе седемнайсет градуса, които ми се сториха като топла вана. Настъпи времето за еуфоричното чувство на заслужен успех след добре свършена работа. На повърхността се свечеряваше. Таката неловко се клатеше по вълните, опитвайки се да заходи по удобен начин, за да се прехвърлим през високите бордове. Подавахме една след друга бутилките на надвесените над нас помагачи. Цареше лека суматоха, в която аз ли подадох зле една от моите, помагачът ли зле я върза, но морските дълбини я поеха и това стана първият данък, който платихме на морето през тази експедиция.
Вечерта в Каварна уморени, но доволни, до късно миксвахме новите газове. Рано на следващата сутрин пътувахме назад и надолу. Почвахме същинското проучване. Има няколко сигурни места, където можеш да откриеш името на потънал кораб. Това са от двете страни по бордовете и кърмата, където търсиш изписани с бяла боя букви. Ако нямаш късмет остава една последна възможност. При завършването на всеки кораб обикновено в машинното, около двигателя, се монтира специално изработена месингова табела с името на корабостроителницата, годината на производството и номера на корпуса. Тя е уникална за всеки кораб и единствена по рода си на света. Да я намериш, закачена за стените, посипани с тиня и обрасли с миди, е работа трудна. Често това помещение е и от най-трудно достъпните. Решихме да огледаме левия борд и за наше щастие забелязахме букви под слоя молюски, облепил кораба през годините, прекарани под водата. Почистихме го криво-ляво. Името се сглобяваше буква по буква. Още малко и ще успеем да го разчетем. Усетих, че нещо не беше наред с Владо. След дълги години гмуркане развивате с партньора си една необяснима форма на единомислие и усет за състоянието на другия. Множество пъти, почти автоматично, с Владо сме си помисляли едно и също или сме извършвали сходни действия точно в един и същ миг от престоя ни под водата. Често се шегуваме, че сме като стара семейна двойка, която отдавна е загубила необходимостта да разговаря помежду си и се разбира чудесно с кимвания и знаци. Само разводът и подялбата на общото имущество ни се струват непостижими. Но точно това чувство на неподвижно стъписване, излъчвано от Владо ми беше непознато. Той се рееше абсолютно неподвижен с втренчен поглед в току-що почистения борд на кораба и в този момент осъзнах, че вместо подобаващата за момента радост, цялото му същество излъчваше тъга. И може би усещане за някаква съдбовна несправедливост. Един замах на плавниците плавно ме постави в удобно положение, от което да надникна през рамото му към сега ясно видимия надпис. CHRISTINA. Всичко за миг дойде на мястото си с кристална яснота, подобна на обкръжаващата ни вода. Кристина беше името на дългогодишната приятелка на Владо, с която той наскоро се бе разделил и по която, типично по негов си начин, тихомълком страдаше. И ето на осемдесет метра под водата и хиляди километри, делящи го от бившата изгора, едно корабокрушение по един особено циничен начин му напомняше за неговата потънала любов. Тази тема има и още едно неочаквано продължение - след няколко години Росен щеше да свърже живота си с момиче, носещо същото име. Безкрайни в странността си са любовните превратности на съдбата, както над, така и под водата.
Продължавахме проучването ни. От надстройката на капитанския мостик не беше останало много. Хаотично се бяха размесили изгнили дървени панели, врати и прозорци без стъкла. Самотно и в пълна изправност между тях стърчеше щурвала. На земята до него лежаха компаси и бордови светлини и лампи. Телеграфът, с който са се предавали командите към механиците в машинното, беше затиснат от една дъска. В нещо като чекмедже имаше покрит с тиня бинокъл. Усещането да си първият човек, докосващ този замръзнал свят след толкова години беше нереално. Към носа целия преден трюм беше запълнен с дървени трупи. Висока мачта с бига сочеше право към повърхността. Около трюма се забелязваха обичайните за такъв кораб винчове, с които са товарили стоката. Продължихме по коридорите край каютите, в които цареше безпорядък. Вратите им бяха изпопадали, което ни позволи добре да ги огледаме. В кърмовите трюмове същият товар изпълваше кораба. Завърнахме се обратно покрай високия димоход. Двайсет минути минават като миг. Кратък поглед към манометъра. Къде са приятелите? Въздухът е на привършване. Знак с палеца нагоре. Време е да поемем пътя към въздуха и светлината. Всичко вървеше според плана. Оставаше да заснемем видяното с видеокамера и мисията беше изпълнена. Това е за утре.
На следващия ден пак бяхме точни на срещата със старата красавица. В този ден спускането за малко да завърши фатално за мен. Споменът за случилото се и днес, пет години след това, е ярък в съзнанието ми. Спусковото въже, здраво вързано за кораба на дъното, потъваше под особено остър ъгъл, което свидетелстваше за силно подводно течение - нещо, с което бяхме привикнали при спусканията ни на потъналия недалеч от Созопол кораб „Родина”. Енергично се придърпвах с ръце, една след друга, преодолявайки съпротивлението на нежелаещата ме стихия. Не след дълго се загледах в едно омотано около върха на мачтата въже, което абсолютно хоризонтално изчезваше в тъмата на десетина метра от нас. Реших, че другият му край е закачен около множеството котвени линии, остатъци от предната експедиция и това обяснява необичайната му за гравитацията геометрия. Скоро по тъжен начин щях да осъзная колко далеч от истината съм бил. След още няколко придърпвания се намерих на нивото на борда на кораба, който виждах в цялостното му великолепие, недалеч пред мен. Светлините на момчетата като светулки вече щъкаха по него. Стори ми се чудесен план за снимки и идеята да го заснема приближавайки към него с плуване бе особено привлекателна. Намирах се на няколко метра над дъното, когато се пуснах от въжето и се заех да наглася видео камерата и нейното осветление. Това ми отне около минута въртене на разни копчета и бутони. Плавно я вдигнах готов да започна снимките. Това, което видях през визьора смрази кръвта ми и за миг осъзнах в каква опасност се намирам. Мощта на течението надхвърляше многократно всичко, с което се бях сблъсквал досега. Корабът се отдалечаваше от мен плавно и безвъзвратно подобно на влак, потеглящ от перона на гара. Набирайки скорост при това. Заплувах с всички възможни сили. Първите няколко момента на безгрижие бързо се смениха с нарастваща тревожност, когато забелязах, че усилието ми е безрезултатно и течението безмилостно ме отнася в забравата. Никой не поглеждаше към мен, а скоро нямаше да има и защо. Бях вече прекарал няколко минути на дълбочина надхвърляща 70 метра, което изискваше задължителна декомпресия от поне трийсет минути. Това нямаше да ме затрудни. Бяхме тренирали многократно сходни ситуации. Следваше да сметна наново, този път наум, разчета на изплуването, което трябваше да е с абсолютно контролирана плаваемост. В среда с напълно отсъстващи визуални референции. Намирате се в нещо напомнящо мъгла, в която единствения усет за горе и долу е посоката на издигащите се мехурчета, постоянно намаляващи в бутилката на гърба. Обречен съм да разчитам само на верните дълбокомери за точното разстояние, делящо ме от морската повърхност. Последните трийсет метра щеше да ме подпомогне  буят, който щях да напълня с въздух и да изстрелям нагоре с надежда. Надежда, че някой от Таката ще забележи самотния червен балон, вече отнесен на стотици метри от същото това злокобно течение с неговото постоянство, както на дъното, така и на повърхността на развълнуваното море. Ако това не стане за времето необходимо ми за преодоляване на оставащите метри до изплуване, последващите ми виковете щяха да са съвсем безплодни. Щях да се намирам абсолютно сам сред нищото, опасан с осемдесет килограма безсмислена техника, висяща от всичките ми страни. Отнасян с равномерна скорост към хипотезите и множеството въпроси защо и как, на които никога нямаше да мога да дам отговор. Просто бях до тук. Пулсът ми се учести, покаченият адреналин ми даде сили да засиля темпото. Съзнанието, което ми помагаше да потисна надигащата се паника, ясно ми показваше, че усилията ми са обречени. Вече плувах с темпо, на което би завидял всеки атлет. Уви, резултатът оставаше непроменен с голяма преднина в полза на течението. Силите ми бяха на изчерпване. Критичността на ситуацията се подсилваше от факта, че не трябва да се плува с такава интензивност на подобна дълбочина, тъй като засиленото кръвообращение допълнително насища тъканите със свободно плуващите в кръвта мехурчета азот, което удължава времето за декомпресия. Въздухът нямаше да ми стигне. Бях се набутал в кръговете на ада. Между другото скоро след тази случка научих и името на това особено течение - Дяволското. Но сега ми трябваха решения, а не реторични названия. Нагоре, нагоре. Към въздуха и светлината. Трескаво калкулирах в главата си таблици, проверявах налягането в бутилките, стараейки се да контролирам до колкото мога изплуването. Настроението бе доста минорно до момента, когато изневиделица се появи края на това премеждие. Той прие формата на онова вертикално носещо се въже от началото на историята, което изплува от тъмнината пред мен точно когато вече бях загубил надежда за благополучен финал. Оказа се, че въжето се рее свободно, подържано в това положение единствено от неистовия напор на течението. Възползвах се от неочакваното спасение и се вкопчих в него.  Оттам пътят до мачтата, надолу до кораба и обратно вече по спусковото въже бе детска игра. Макар да изглежда смешно, след този случай Владо все се възползва да ме иронизира, че трябва  много внимавам кога и къде се пускам от въжетата в живота.
Ниското есенно слънце весело проблясваше между сушащите се водолазни костюми, изпращайки ни за последно тази година в тричасовото ни завръщане към Каварненското пристанище. Бях въоръжен с чудесен спомен и едно име - Кристина, което щеше да ме препрати към следващия етап на приключението, завинаги носещо за нас това име. Етапът, в който щях да разбуля енигмата на въпроса - коя си ти, Кристина?
Да откриеш името на кораб, без да знаеш годината на потъване е лош късмет. Това си мислех, гледайки дългия списък с Кристини, потънали из различни краища на света. Съществуват два сериозни регистъра за кораби – „Лойдс” и „Бюро Веритас”. Техният отговор на запитването ни дали случайно не могат да ни разкажат историята на „Кристина”, която се намира на дъното на Черно море на петнайсет морски мили от Каварна представляваше сух списък с кораби носещи това име, съответния тонаж и годината и мястото на потъване. Ние също ги бяхме подвели с периода. Съдейки по видимата направа на кораба от началото на миналия век, грешно заключихме, че е потънал след натъкване на мина в периода около Първата световна война. Кораби, носещи това име има безчет, само дето не са потъвали край нашите брегове през първата половина на века. Тази новина внесе допълнителна мистерия и малко ни разочарова. Вече ни беше покрил студът на зимата, което ме караше да се застоявам повече у дома пред компютъра и най-голямото откритие и надежда на човечеството - Интернет. Чрез него отправих множество запитвания до специализирани в корабната история сайтове. Често това са форуми на хора, търсещи корените си в големите миграционни процеси заселили двете Америки през вековете.  Има безброй страници на корабомоделисти, компании за превоз на товари по море, океанолози, следящи пулса на най големия жив организъм, и какви ли не ентусиасти, споделящи морските си страсти и живот в глобалната мрежа за контакти между хора разделени понякога от стена, понякога от континент. В този безкрай от информация потопих като въдици моето запитвате. Оставаше да чакам и да се надявам.
Добрата новина пристигна от Англия един предиобед през януари. С лаконичен и изчерпателен мейл, сякаш цял живот се е занимавал с този въпрос, обстоятелствата около на потъването на нашия кораб ми бяха разбулени от Тед Финч - администратор на сайт, посветен на океанските стихии и съдбите на хората, дръзнали да им се противопоставят. Бях попаднал на техния форум преди няколко дни и ето получавах отговор на моето запитване. Беше написан от един от страстните изследователи на морска история - Боб Сондерс. С безгранично любопитство четях и препрочитах двайсетте реда, поставящи край на дългото търсене. Бяхме уцелили относително точно периода, в който корабът е бил построен, ала разминаването с периода на предполагаемото потъване бе половин век. „Кристина” бе ударила дъното през септември 1962 г.. Оттам до гръцкия официален доклад, описващ обстоятелствата около потъването, бе лесна крачка. Причините за катастрофата сухо ще приведа по-долу с дословен цитат от гръцкия документ:
При товаренето на кораба подът на коридора към машинното отделение се е намирал  около равнището на ватерлинията. На това място са и свръзките на пода с корпуса на кораба. Върху пода на коридора са били закрепени овални дървесни трупи с дължина 2-3 метра с голяма тежест. Корабът при отплуването се е клател леко. Следователно, ако е имало различни празни пространства при закрепването в коридорите на товара, той е могъл да се движи наляво или надясно.  При тези движения кръглите трупи биха могли да се удрят в обшивката от дясната страна. Вероятно при въпросните постоянни удари  и поради старостта на морския съд, връзките на ламаринените листове са се разхлабили точно около ватерлинията. След разхлабването на връзките вероятно някоя хоризонтална или вертикална заварка на листовете се е разкъсала, създавайки отвор, през който, тъй като е бил на равнището на ватерлинията, е започнала да навлиза бавно вода, която проникнала в съда отгоре или отдолу на коридора. Навлизащите води са се събирали с течение на времето вътре в десния склад за въглища, запълвайки го постепенно с вода. При отплуването от Галац до часа на произшествието от трюма са били изпомпани около 6 тона вода за котлите и от цистерните с нафта около 7 тона нафта, взимайки предвид, че при отплуването от Галац са били запълнени само наполовина цистерните с нафта, което като цяло е довело до следните последици. Съдът е станал по-лек около кила с около 13 тона. Възникнали са свободни от течности пространства вътре в кораба – в цистерните с вода и нафта. Същевременно, съдът е станал по-тежък отдясно вследствие навлизането на вода от десния склад, като така се е създало и там свободно от течности пространство. Вероятно товарът да е натежал от дясната страна и отзад на кораба вследствие на намокрянето му от вълните. Вследствие на горепосочените факти, корабът е променил първоначалното си равновесно положение в ново положение, при което е имало крен от около 15 градуса надясно. Когато старши-механикът отворил вратата на склада, събраната там вода нахлула внезапно в машинното отделение, създавайки неточното впечатление за непосредствена опасност.
Старши-механикът счел ситуацията за безнадеждна и на основата на това свое впечатление пристъпил към спиране на котлите за избягване на евентуален взрив. По всяка вероятност не е бил направен никакъв опит за изпомпване на водата. Корабът е бил лишен веднага след спирането на котлите от всякакво средство за преодоляване на съществуващия теч и вече е бил осъден. Тогава намиращите се в машинното отделение видели, че водите нахлуват от склада за въглища от височината на коридора. От напрежението присъстващите останали с впечатлението, че водите, като че ли нахлуват от голяма пробойна от височина 3 метра и от отвор с размери 2 х 0.50 метра, но ако това действително е било така, то корабът е щял да потъне за много кратко време, а нямаше да продължи да плува още поне 10 часа, което води до извода, че течът не е бил толкова масивен.
Останалата част от екипажа се е вслушала в заповедите на капитана и напуснала кораба, като в крайна сметка била спасена от италианския параход ARDEA, доплувайки до него със спасителна лодка.
Загиналите мъже станали неволна жертва на лабилната си нервна система, поради което напуснали кораба паникьосани и попаднали в морето, въпреки заповедта и указанията на капитана. Ако се бяха вслушали в своя капитан и бяха последвали останалата част от екипажа, със сигурност щяха да се спасят и те. Поради факта, че корабът е плувал над 10 часа след получаването на крена отдясно и от установеното впоследствие, разбира се, възниква мисълта, че ако са функционирали нормално средствата за изпомпване и са били направени някакви сериозни опити за преодоляване чрез тях на теча, дори и за кратко време, корабът вероятно е щял да доплува близо до брега или да бъде довлечен до него, тъй като се е намирал на разстояние от 7 мили от него, което най-малкото е щяло да обезпечи живота на екипажа.


Останалото вече го знаете. Всъщност, не съвсем. След като изцяло забравената история на „Кристина” стана общоизвестна и благодарение на усилията ни възкръсна, един приятел си спомни, че е чел нещо подобно в алманаха „Фар”, но не помнеше годината на изданието.  След известно търсене в броя от 1977 година, намерих статия, посветена на влекача „Нептун”, участвал в множество спасителни операции по море през 60-те и 70-те години на миналия век. Разказът за потъването на „CHRISTINA” е сравнително изчерпателен, с изключение на комичния финал, белязан с идеологическия печат на времето. Според автора след цяло денонощие търсене в морето на пострадали от корабокрушението, екипажът на влекача се прибрал във Варна след като бил уведомен по радиото , че всички от потъналия параход са спасени от минаващ наблизо „съветски кораб”?!?!. Като си помисля само, че отговорът на загадката се е намирал през цялото време на лавицата в библиотеката ми.

София-Созопол, 2009 година.
 

EN|BG